“ЖИВОТ В СКАЛИТЕ” – ВЪВ ВРЕМЕТО ПРЕЗ ВРЕМЕТО

Първите няколко страници вървят някак хаотично, непрекъснато се прехвърлят нови имена, промушват се (уж) несвързани изречения, не става ясно каква е тази история, за какво е и за кого е. Докато изведнъж, абсолютно неусетно, усетих, че съм въвлечена в историята на малкия Павел и от този момент нататък ми се иска да продължа с четенето, историята ме е спечелила.

А тя се движи без време и през времето. Някак отнесено. Напред – назад. Имена и истории на човеци продължават да се промушват едно връз друго и да се смесват. Някак по- хомогенно вече. Може би. Започнах и да си подчертавам красиви цитати, цитати за размисъл.

Но сега разбирам защо историята започна така мъчно. Това е Павел. Той е объркан, той не разбира всичко, които са му говорили за мъгла, ангели и скали. За живота в скалите. Да, сега разбирам. Неговото объркване от своя страна обърква и нас, читателите. Поне в началото, докато не влезем в тона на творбата. Защото тя е сурова и ти си този, който трябва да се приобщи към нея.

После идва ред на Михаил и историята сякаш изведнъж тръгва по- гладко. Това също леко ме обърква. Та нали Михаил е пияницата, очаквах неговата роля да е по- размътена, но тя е кристално ясна и върви изключително леко. Разбираш го. А през неговите очи виждаш Марина. Надълго и нашироко. Виждаш я цялата от горе до долу. Усещаш и как се заражда бащинската му любов към Павел. През очите на Михаил. И ако историята препускаше стремглаво във времето в разказа на Павел, то историята на Михаил забавя темпото, за да може да обрисува образа на Марина така, както той я вижда – идеална, нежна, изключително красива и силна жена.

Необичана жена. Марина среща няколко любови в живота си и те всичките си тръгват. А през нейните очи разглеждаме ме по-подробно не само нейните мъже, а и образа на баба Настасия. Любопитни са нейните интересни прозрения за любовта, как тя идва и си отива, а хората в отчаян опит да я задържат, се разболяват и задушават.

Следва Демир. Темпото става още по- бавно. Саможертва в името на най- добрия си приятел. Аз умирам, за да живееш ти. Подарък, който никой не би искал да получи. През демиревите очи виждаме сякаш най- ясно душата на Марина и пътя, който ѝ е отреден да извърви, както и каква е съдбата на Павел. Много нишки се наместват сякаш логично чрез историята на Демир, за да завърши личната си история, пожертвайки себе си, за да живее Михаил.

А после – “простосмъртната” Луиза, заобиколената от ангели и знаменитости. Нейната изповед под формата на диалог с умрелия Михаил ме разсмива с глас. Няколко пъти. И ме кара да се замисля за стойността и ценностите на семейния живот. Първично откровена, Луиза е до болка искрена жена. Жена, която обича силно и безрезервно.

Редом с останалите герои в творбата, образът на Созопол присъства силно през цялото време. Любимият Созопол. Така хубаво и ярко е изрисуван с думи, така ярки са и моите лични спомени, че аз бях там, докато историята се разгръщаше. Аз бях в Созопол. На скалите.

Една на пръв поглед хаотична история се разгърна с цялата си сила пред мен, погълна ме изцяло и ме завлече в интересния свят на чудатите герои от Созопол.